Интервю на Дъглас Адамс за “Американски атеист”

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Господин Адамс, окачествяват ви като “радикален атеист”. Това определение точно ли е?

ДЪГЛАС АДАМС: Да. използвам термина “радикален” в най-широк смисъл, просто за да подчертая думата “атеист”. Когато се определям само като атеист, се намират хора, които казват: “Да нямате предвид агностик?”. Налага се да обяснявам, че наистина имам предвид “атеист”. Наистина не вярвам, че не съществува бог - всъщност убеден съм, че няма бог (разликата е тънка). Не виждам и най-малкото доказателство за съществуването на бог. Затова ми е по-лесно да казвам, че съм радикален атеист, просто за да обознача, че имам точно това предвид, че съм мисли доста по въпроса и че държа на мнението си. Интересно колко много хора се изненадват, когато се сбъскат с толкова твърдо мнение. В Англия се лутаме между съмнителен англиканизъм и съмнителен вял агностицизъм - и двата, според мен, израз на желанието да не се размишлява много-много за нещата.

Друго, което ми казват, е: “Добре де, не е ли по-добре човек да си остане агностик, ей така за всеки случай?”. За мен това е признак на такава глупост и посредственост, че обикновено прекратявам разговора. (ако се окаже, че съм бил абсолютно неправ и че всъщност има бог, и ако се окаже още, че това угодническо-праведно кръстосване на пръстите зад гърба го впечатлява, то аз така или иначе не бих почитал този бог.)

Други питат откъде съм толкова сигурен. Не била ли вярата, че няма бог, също толкова ирационална, арогантна и т.н., колкото вярата, че има бог? На което аз отговарям с “не” поради няколко причини. Първо, аз не вярвам, че няма бог. Не виждам какво общо има това с вярата. Мога да вярвам или да не вярвам на четиригодишната си дъщеря, като ми казва, че свинщината на пода не е нейно дело. Вярвам в правосъдието (въпреки, че не знам точно как го постигаме, освен че непрекъснато опитваме, колкото и малко да са шансовете). Освен това вярвам, че Англия трябва да приеме единната европейска валута. Нямам никаква подготовка като икономист и не мога да споря с икономистите, но и малкото, което разбирам, подкрепено от интуицията, ми говори, че това е правилният курс. Възможно е да греша и го знам. за мен това са основателни поводи за употреба на думата “вярвам”. Но освен това мисля, че тази дума трябва да отговаря за доста вреди като броня, защитаваща ирационалните схващания от основателни въпроси. Затова не вярвам, че няма бог. Убеден съм, че няма бог, което е съвършено различна позиция и ме отвежда до втората ми причина.

Не приемам модното гледище, че всяко мнение автоматично заслужава толкова уважение, както и всички останали. Моето мнение е, че луната се състои от скали. Ако някой каже: “Че ти не си бил там. Не си я видял с очите си и затова мноето мнение, че тя е от норвежко сирене с дупки е също толкова валидно” - тогава аз дори няма да спора с него. Има едно нещо наречено тежест на доказателството, и в случая с бог, както и в случая със състава на луната, тежестта на доказателствата се промени радикално. Някога бог е бил най-доброто обяснение, с което сме разполагали, но сега имаме много по-добри обяснения. Бог вече не само не е обяснение на нищо, но сам се превърна в нещо, нуждаещо се от непосилни обяснения. Затова не смятам убеждението, че няма бог, за толкова ирационално и арогантно като твърдението, че има бог. Не мисля дори, че може да става въпрос за някаква равнопоставеност.

АА: От кога сте невярващ и какво ви доведе до това осъзнаване?

ДА: Историята е доста банална. Като младеж бях ревностен християнин. Така бях възпитан. Всъщност работех на доброволни начала в училищния параклис. И един ден, когато бях на осемнайсет години, си вървях по улицата, чух някакъв странстващ евангелист и най-добросъвестно се спрях да го слушам. По някое време ме осени прозрението, че той говори пълни глупости и че няма да е лошо да размисля над този факт.

Мисля, че трябва да поясня. Когато казвам, че съм осъзнал, че той е говорил глупости, имам предвид следното. За всички години, през които съм изучавал история, физика, латински, математика, научих (по трудния начин) нещо за законите на спора, законите на доказателството, законите на логиката и т.н. Всъщност тъкмо бяхме учили как да забелязваме различните типове погрешни логически изводи и изведнъж ми стана ясно, че тези закони очевидно не се отнасят за религиозните въпроси. В часовете по религиозно обучение от нас се искаше да слушаме почтително доводи, които, ако бяха изказани например в подкрепа на причината да бъде отменен Законът за облагане на вноса на зърно, щяха да бъдат осмени като глупави и инфантилни, а по отношение на логиката и доказателствата щаха да бъдат тотално погрешни. Защо така?

Е, в науката история, колкото и разбирането за събитията, причината и следствието да са въпрос на интерпретация и колкото и интерпретацията да е въпрос на лично мнение, тези мнения и интерпретации неизменно са подложени на унищожителен кръстосан огън от аргументи и контрааргоменти, а онези, които оцеляват, биват подложени на нови фактически и логически предизвикателства от всяко следващо поколение историци - и така нататък. Не всички мнения са равностойни. Някои са много по-жизнеспособни, по-съвършени и по-подкрепени от логиката и аргументите от други.

И така, аз вече познавах и (боя се) приемах мнението, че законите на физиката са неприложими спрямо религията, тъй като тя борави с различни типове “истини”. (Сега смятам, че това е глупаво, но както и да е…) Онова, което ме изуми обаче, беше осъзнаването, че аргументите в полза на религиозните идеи са толкова жалки и глупави в сравнение със солидните аргументи на нещо толкова спорно и субективано като историята. Всъщност те са смущаващо инфантилни. те никога не се подлагат на директните предизвикателства, които са нормална процедура във всяка друга област на интелектуалните стремежи изобщо. Защо така? Защото не издържат на предизвикателствата. Затова станах агностик. И размишлявах, размишлявах и размишлявах. Но просто не разполагах с достатъчно храна за размисъл, поради което не стигнах до никакъв извод. Идеята за биг ми се струваше извънредно съмнителна, но не бях натрупал толкова знания, че да си изградя работещ модел или обяснение за , ами за живота, вселената и всичко останало, с които да заменя концепцията за бог. Но не се отказах и продължих да чета и да размишлявам. Когато станах на трийсет и няколко години се сблъсках с еволюционната биология, най вече под формата на книгите на Ричар Докинс “Себичният ген”, а след това и “Слепият наблюдател” и нещата изведнъж си дойдоха на мястото (мисля, че при второто прочитане на “Себичният ген”). Концепцията притежаваше такава изумителна простота и въпреки това обясняваше безкрайната сложност на живота. В сравнение с благоговението, което тази книга предизвика в мен, благовението, с което други говореха за религиозните си просветления, ми изглеждаше, честно казано, глупаво. Винаги ще предпочета благоговението от разбирането пред това от невежеството.

АА: В речта си пред вашите почитатели намеквате за атеизма си (”…това беше един от малкото пъти, когато всъщност вярвах в бог”). Вашите почитатели, приятели и колеги наясно ли са с вашия атеизъм? Много ли са атеистите сред вашите приятели и колеги?

ДА: Въпросът ви донякъде ме озадачава и мисля, че в случая сава дума за културни различия. В англия атеизмът не е сензация. Налице е просто един лек дискомфорт, когато някой изрази категорично мнение, вместо по-приемливата неангажираща вялост - а оттам и предпочитанията към агностицизма пред атеизма. Според мен обаче, преходът от агностицизъм към атеизъм изисква много повече интелектуални усилия, отколкото повечето хора са склонни да положат. Но атеизмът не е сензация. Голяма част от познатите и приятелите ми са учени, а в тези кръгове атеизмът е норма. Предполагам, че повечето от останалите ми познати са агностици и можеби една мала част от тях са атеисти. Ако трябва да потърся сред приятелите, роднините и колегите си хора, които вярват в бог, ще ги потърся най-вероятно сред по-възрастните и (ако трябва да съм съвсем откровен) сред по-малко образованите. Има едно или две изключения (по навик щях да кажа “почетни изключения”, но в случая не го мисля).

АА: Случвало ли ви се е ваши почитатели, приятели или коелги да се опитат да ви “спасят” от атеизма?

ДА: Абсолютно никога. Този тип фундаментализъм просто не съществува в Англия. Е, може да не съм съвсем прав. Но и аз (в случая смятам да бъда страшно арогантен) просто гледам да не общувам с подобни хора, както гледам да не общувам с хора, които по цял ден гледат сериали или четат “Нешънъл Инкуайър”. Каква е тяхната реакция? Не ме интересува.

АА: Атеизмът създавал ли ви е пречки в работата (антиатеизъм) и как сте се справяли? Колко пъти ви се е случвало?

ДА: Изобщо не ми се е случвало. Това е немислимо.

АА: В книгите ви има няколко снизходителни пасажи относно бог и религията (”… две хиляди години след като някакъв човек беше прикован на едно дърво”). Как повлия атеизмът на творчеството ви? Къде (при кои герои и ситуации) са изразени най-силно личните ви религиозни схващания?

ДА: Религията винаги ме е очаровала. (Това е съвсем различно от вярата в нея!) Влиянието й върху човешките дела е неизмеримо. Що е религията? Какво символизира? Защо сме я измислили? Накъде върви? Докъде ще стигне? Обичам да се ровя в тези неща, през годините съм мислил толкова много за религията, че очарованието ми от нея няма как да не се е пренесло в творчеството ми.

АА: Какво ще предадете на атеистичните си почитатели?

ДА: Здравейте! Как сте?

Интервюто е взето от Дейвид Силвърман